След години, в които слушах само какво „трябва“ – да отслабна, да стегна, да изглеждам добре по бански – реших да обърна играта. Тялото ми не е проект. Не е проблем за решаване. То е дом, който започнах да обитавам съзнателно.

Фитнесът за мен не е наказание след уикенд с пица. Той е форма на грижа. Миг, в който съм в тишина, но в движение. Потта не е срам – тя е доказателство, че съм жива и силна. Започнах с леки тренировки. Без планове за „идеални форми“. Само с желание да се усещам.

Промяната дойде бавно. Първо дишането стана по-леко. После – сънят по-дълбок. Мускулите не се видяха веднага, но се усетиха. Усещах стабилност в стойката, сила в ръцете, желание да продължа. И най-важното – спряха да ми трябват чужди потвърждения.

Храната вече не е враг. Не деля на „вредно“ и „полезно“. Ям това, което ме подхранва – в буквалния и преносния смисъл. Готвя си. Открих удоволствие в зеленчуците, мазните семена, топлите супи. И шоколадът остана – като част от ритуал, не от вина.

Днес не броя килограми, а моменти, в които се чувствам силна. Не се наказвам, ако пропусна тренировка. Не се хваля, ако направя три. Просто съм в процес – без крайна цел, без сравнение. Моето тяло, моят ритъм. Това е фитнесът, в който се влюбих.