В икономическата теория има един прост, но фундаментален принцип – държавата може да разпределя само това, което икономиката е създала. Когато този баланс се наруши и публичният сектор започне да расте по-бързо от реалната икономика, се появява системен риск, който не се проявява веднага, но постепенно подкопава устойчивостта на растежа.
През последното десетилетие в България се очертава именно подобна тенденция. Увеличаването на възнагражденията в публичния сектор, разширяването на административните структури и растящите социални разходи са разбираеми от политическа гледна точка, но икономическият им ефект зависи от това дали са обвързани с производителност и резултати. Когато държавата започне да се конкурира с частния сектор за човешки ресурс и привлекателност на заетостта, сигналът към пазара е ясен – сигурността започва да доминира над предприемчивостта.
Подобни процеси не са уникални за България. Гърция е класически пример как разрастването на публичния сектор, високите държавни разходи и зависимостта от външно финансиране могат да доведат до структурна криза. Десетилетия наред там публичните позиции се възприемаха като социална гаранция, което постепенно измести фокуса от създаването към разпределението на стойност. Когато финансовият ресурс се изчерпа, икономиката се оказа без достатъчно силен частен сектор, който да поеме тежестта на възстановяването.
Румъния също показва колко чувствителен е балансът между публични разходи и икономическа ефективност. В последните години бързото нарастване на заплатите в държавната администрация създаде напрежение между публичния и частния сектор. Макар икономиката да продължава да расте, този структурен дисбаланс ограничава потенциала за по-висока производителност и устойчиви инвестиции.
Историята на успешните европейски икономики показва различен модел. Естония например демонстрира как малка държава може да изгради силна икономика не чрез увеличаване на администрацията, а чрез нейното оптимизиране. След целенасочени реформи страната инвестира в дигитализация на публичните услуги и намаляване на бюрократичната тежест. Днес почти всички административни процеси могат да се извършват онлайн, което позволява на държавата да функционира с относително малък чиновнически ресурс. Освободените средства и човешки капитал се насочват към технологичния сектор, предприемачеството и иновациите. Резултатът е динамична икономика, която привлича инвестиции и създава висока добавена стойност.
Друг показателен пример е Германия. Там държавата играе силна, но ясно дефинирана роля. Тя не се стреми да бъде най-големият работодател, а да осигурява стабилна институционална среда, качествено образование и инфраструктура, които подпомагат индустрията и бизнеса. Немският модел се основава на партньорство между държавата и частния сектор, а не на конкуренция между тях. Именно тази структура позволява на германската икономика да остане сред най-конкурентоспособните в света и да поддържа високи доходи и социална стабилност.
Истинската опасност от прекомерното разрастване на публичния сектор не е само фискална, а и психологическа. Когато младите хора започнат да възприемат държавната работа като по-сигурния и престижен избор, предприемачеството постепенно губи привлекателност. Това намалява инвестициите, иновациите и готовността за поемане на риск – трите основни двигателя на модерната икономика.
За България изборът не е между държава и бизнес, а между държава, която създава условия за растеж, и държава, която се превръща в негов заместител. В модерната икономика ролята на публичния сектор е да гарантира стабилност, инфраструктура и предвидима среда, а не да се конкурира с бизнеса за човешки ресурс.
Истинската реформа не е в механичното съкращаване на администрацията, а в преосмисляне на нейната функция – от разход към инструмент за развитие. Това означава ефективни институции, дигитални услуги, прозрачни процедури и ясна ориентация към подкрепа на икономическата активност.
България има потенциал да бъде икономика на създаването, а не на разпределението. За да се случи това, е необходимо да върнем фокуса върху инвестициите, производителността и предприемачеството. Само там, където се създава стойност, може устойчиво да се повишава жизненият стандарт и да се гарантира дългосрочна стабилност.
Д-р Ивелин Кичуков
