В началото всичко боли. Не само мускулите – боли егото, когато не можеш да направиш едно цяло повторение. Боли умората, когато алармата звъни в 6 сутринта. Боли отказването от „само едно парче пица“, защото знаеш, че ако отстъпиш веднъж, ще е по-лесно да го направиш пак.

Фитнесът не започва с тяло – започва с глава. С решението, че искаш да си по-добър. Не от другите – от себе си вчера. И това е най-трудното. Защото никой не вижда усилието, когато всички още спят, а ти връзваш маратонките. Никой не аплодира това, че избра салата, когато всички ядат пържени картофи. Няма признание, освен собственото.

Но идва един момент. Някъде след петата седмица. Тялото спира да се съпротивлява. Започва да ти вярва. Мускулите не болят, а горят приятно. Сутрините не са тежест, а възможност. Изборите не са насилие, а логичен ритъм. Разбираш, че не става дума за резултат. Става дума за себеуважение.

Храната не е враг. Тя е гориво. И когато се храниш с грижа, усещаш как всяка клетка ти благодари. Не е нужно да броиш калории фанатично. Достатъчно е да слушаш тялото си. То знае. И когато най-после му дадеш това, от което има нужда – движение, чиста храна, сън – то ти се отблагодарява.

Няма тайна рецепта. Има повторение. Всеки ден, малко по малко. Идва момент, в който вече не ти трябва мотивация. Имаш навик. И това е твоята суперсила.