Ставането в 6:30 не е лесно. Но точно там, в онези 30 минути, преди светът да се събуди, се случва малка революция. Обувам маратонките, пускам любимия плейлист и излизам. Без очаквания, без състезание. Само аз и пътеката пред мен.

Сутрешната активност е като рестарт на деня. Не правя сложни упражнения, не гоня рекорди. Понякога тичам, понякога просто ходя. Но усещам как мислите се подреждат. Тялото се разгръща. Въздухът влиза по-дълбоко. И за пръв път от дни – не бързам.

След това закуската има вкус на победа. Тост с авокадо, чаша с кисело мляко и плодове, малко чия или овес. Нищо сложно. Но знам, че ям нещо, което ме обича обратно. Тялото ми не се чувства тежко. Мозъкът не се замъглява. Денят започва с лекота.

Понякога този ритуал се нарушава. Понякога не успявам да стана. Понякога просто не ми се иска. И това е част от играта. Важното е, че се връщам. Защото не е навик по задължение. А избор, който правя от любов към себе си.

Има нещо магично в това да започнеш деня, избирайки себе си. Не мейлите. Не графика. Не очакванията. А движението. Дишането. Живеенето – преди да започне всичко останало.